„Сините стаи“ трябва да станат кафяви

Чували ли сте някога понятието „Синя стая”?

„Синята стая” е специализирано помещение за провеждане на разпит или изслушване на малолетно или непълнолетно лице, заподозряно в извършване на престъпление от общ характер. Същото е със сини стени, пълно с играчки, весели картинки и всевъзможни предмети, които да направят разпита на заподозряното под 18 години лице, максимално нестресиращ.

„Специализираните съдилища“ са забранени съгласно чл. 119, ал. 3 от Конституцията. „Сините стаи“ са евфемизъм на „специализиран съд“, въпреки че не са обявени като такъв – практиките, които установяват носят белезите му. Липсата на равнопоставеност между страните и липсата на справедливост в съдебния процес са белег за покварата на държавнотворната правораздавателна институция. Пандемониумът, за да прави своето социално инженерство, често ползва размесване, объркване и подменяне на понятията. И в този случай постъпва по същия начин, еклектично смесвайки несъвместими понятия. В „сините стаи“ се извършвало разпитване на децата по щадящ начин. Но какви точно деца се разпитват там? Пакетът е „всички деца, имащи досег с правосъдието“, но той включва - три в едно - три абсолютно различни и несъчетаеми групи.

Първата, най-голямата група, най-често сблъскваща се с Темида, са извършителите на престъпления. В тази група има „деца“, които само няколко дни ги отделят от пълнолетие, а на закоравелите им престъпления, включително убийства, може да завиди всеки кандидат за престъпна слава. Групата „извършители на престъпления“ е огромна и абсолютно разнородна, тя самата има нужда от отделно степенуване и класифициране, защото включва от изнасилвачи и убийци, през дребни и случайни престъпления до… невръстни деца, които ще се сдобият с криминална регистрация за тичане в коридора на училището през голямото междучасие. Престъпността е обилно посолена и с етническо профилиране, но това е тема табу и няма да я засягам, тъй като тези данни не отговарят на “стандартите за омразна реч” (също евфемизъм за налагания ни новоговор).

Освен „извършители на престъпления“, в сините стаи следва да попаднат и „свидетелите на престъпления“. Това са деца, на които досега с правосъдието не носи някакви силно драматични емоции. Разпитването им при специален режим в много по-голяма степен затруднява правосъдието и равнопоставеността на страните в съдебния процес, отколкото да носи някакви психологически позитиви.

Третата категория, най-малобройна, но единствена имаща нужда от по-специално отношение – това са децата – жертви на престъпления. И дори не всички жертви на престъпления, а само жертви на тежки престъпления. Тук нуждата от подкрепа е толкова по-голяма, колкото по-малко е детето. Но дали има специална стая, как е боядисана, има ли играчки в нея - материалната страна на въпроса е второстепенна. Много по-важно е компетентното отношение на професионалистите – адвокати, прокурори, съдии, подпомагани от психолози, които работят по случая. Но в тази зона професионалните възможности позволяват както разбирането и подпомагането на малкото дете, така и подвеждането му, манипулирането му и внушаването му на неслучили се събития. Не ми е известна корелация между цвета на стаята и МОРАЛА на професионалистите, работещи в нея. Състезателното начало на съдебния процес изисква до детето да бъдат допуснати както професионалистите от едната страна, така и от другата, за да може да се достигне до истината. Вярно е, че в интерес на детето е то да бъде максимално пощадено, но установяването на истината, на замесените и справедливото им наказание също е в негов интерес, както и в интерес на цялото общество е достигане до ПРАВДАТА, а гаранция, че максимално ще се приближим до нея е именно равнопоставеността на страните – и обвинители и обвиняеми.

Моето е виждане е че „сините стаи“ трябва да бъдат кафяви, в мазетата на сградите, влажни и мрачни, с решетки по прозорците, с паяжини и прилепи по стените, по коридорите към тях трябва да се търкалят черепи и кости, а в ъглите им да има уреди за изтезания.

Това ще е от голяма полза за най-многобройните клиенти на Темида – непълнолетните извършители на престъпления. Ако има шанс чрез подобно внушение да се повлияе на бъдещето поведение на детето, без то да бъде подложено на изтърпяване на тежко наказание и на дълъг престой в специализирана институция – този шанс трябва да се използва. Ако на детето се прощават всичките прояви на девиантно поведение до 18-тата му година - веднага след навършването му то ще попадне в затвор за възрастни. Толерирането на всяка простъпка и всепрощаващото отношение е възможно най-лошия педагогически подход, който можем да имаме. Правилното ни отношение означава да даваме ясна обратна връзка на детето ни – докъде ще го доведе пътя, по който то тръгва още при първата крачка – много преди връщането му в достойното общество да стане трудно или дори невъзможно.

А ние, като родители, не трябва да позволяваме да ни объркват и смесват понятията. Не трябва да се поддаваме на натиска да прекрояваме обществото и институциите си, само защо някой си щял да ни даде пари за да го направим! Трябва да браним конституцията си! Трябва да се гордеем, че сме българи и че държим на децата и семействата си. И не само да се гордеем с нашите семейства и деца, но и ежедневно да ги браним от социално-инженерната инвазия, от покварата, прекрояваща обществото ни, чиито трасета прокарват парите от Норвежките фондове и прочие eвропейски и задокеански грантове. 

Николай Дренчев
Автор: Николай Дренчев
Николай Дренчев е бивш военен пилот, летец-изтребител, офицер от запаса. Предприемач. Баща на 6 деца. Защитавал през годините най-различни обществени каузи. Активно отдаден на идеята, че образованието трябва да бъде основна ценност в българското семейство. Един от първите хора в България, повел борбата срещу приемането в страната ни на Истанбулската конвенция. По потекло от Малко Търново, живее и работи в София.