Казах си: Кой друг е така дискриминиран? И така стигнах до ерата преди феминизма, защото това е един много спорен момент. Много хора си казват „Ама тя на жената ѝ е било много хубаво под родната стряха на мъжа си.“ Но историята показва друго, че ако е било толкова хубаво ние до ден днешен щяхме да живеем в патриархално общество. И си казах: „Добре кой известен художник последен е запечатал жената като част от патриархалното общество?“ И така стана аналогията с Майстора – един човек, който е запечатал просто образа на последната патриархална жена.“

(Михаил Вучков (бележка за мама: това е създателят на проекта „Другите българки“) – откъс от интервю)

В изкуството има едно правило. Свободен си да мислиш и да разбираш нечие творчество така, както сметнеш за най- добре. Доколко задълбочени и смислени ще са разсъжденията ти зависи от това колко е широка душата ти, способен ли си да възприемаш чужди възгледи и светогледи, но не тия на твоите съвременници, на хората от твоето обкръжение, а тези на изминалото време, когато е бил сътворен обектът на твоите размисли и тълкувания. Неумението да се връщаш към миналото и да проникваш в същността на епохата и в същността на твореца, фрагмент от които са картината, стихотворението или песента, си го обяснявам единствено със страха от чуждия за съвременността ти светоглед и с надменността, произтичаща от убеждението ти, че си роден в най-бляскавото и най-стойностното от всички до този момент преминали времена. Тия двете – страхът и гордостта са предпоставки за едно изключително нетолерантно отношение към изкуството, а и към човека. Нетипично е аз да обвинявам в нетолерантност. Въпреки че нетолерантността се счита напоследък за престъпно деяние, продължавам да мисля, че тя не е забранена в изкуството. Само че проявявайки я, изглеждаш глупав. Глупаво е да игнорираш времето на създаване на образите, върху които разсъждаваш, глупаво е да се страхуваш от схващанията на прадедите ти за жената, глупаво е да смяташ, че линията на човешкото развитие върви само напред и нагоре. Освен за духовната ти ограниченост, тази невъзможност да проникнеш в смисъла, говори и за оковите, които съвремнният в различни аспекти неадекватен и абсурден светоглед е оставил да тежат на китките ти. Или иначе казано, ти не си свободен, а си заробен от една единствена гледна точка, наложила се по някакви необясними за мен причини като най-правилна, най-човеколюбива, най-привлекателна. Подкрепяйки я ставаш част от системата, срещу която като творец предполагам винаги си се бунтувал. Доброволно ли си направил това, мен не ме засяга. Резултатите обаче са налице. Преди около месец стана нещо, което дълбоко подчертавам, изкуството не забранява. Грубиянски беше изкривена същността на жените на Майстора. Беше им вдъхнат нов изкуствен живот, който ще умре скоро. Тази интерпретация беше неособено оригинална, а и подсказа за душевната ограниченост, нетолерантност, страх и надменност на своя създател, на когото системата е позволила да види в картините на Майстора само една безправна, дискриминирана и потисната българка.

В съчетанието между топло и студено, в контрастността на цветовете и в подчертаното озарение и светлина в ръцете, дрехите и лицето на нарисуваната девойка аз не виждам и сянка от потиснатост. Вие виждате ли нещо подобно? Не мога да усетя отрицанието към патриархалния свят, което съвременния артист твърди, че чувства и че претворява в нови форми. Вие усещате ли го?

Знаете ли какво виждам аз в тази картина, а и във повечето картини на Майстора? Виждам една българка. Впрочем понятието българка събира в себе си цялото съдържание, което имам предвид по-нататък в текста. Може би от всичко в избраната от мен картина, най-впечатляващ е погледът. Очите на младото момиче излъчват искреност, топлина и жизнерадост. От тях свети една лъчезарна любов и всеотдайност, към целия заобикалящ я свят, който, нека припомня, е патриархален. Тези очи греят за някого с такава неподражаема сила. В тях е натрупана обичта към майка, баща, род и семейство, сестри и братя. Вероятно в зеницата им седи и тихата обич към някой момък – жизнерадостен като нея или пък вече сдържан и сериозен. Струва ми се, че в ръцете си тази моя посестрима държи две ябълки (може и да са пафтите на пояса ѝ, но предпочитам да са ябълки). Как смятате, за себе си ли ще ги задържи? Не, разбира се. Тя е станала рано и ги е набрала специално за някого. Може би за братята ѝ, които са се върнали вчера от служба или пък за либето. Кой знае?

Когато застана пред тая картина виждам един рядък момент от българската история, когато нещата са били наред, когато пролетта и лятото най-сетне са съвпаднали със спокойствието и мирното време, когато хората са били щастливи и са знаели, че макар и за кратко никой няма намерение да ги използва като военен ресурс.

Представата на българките за живота, колкото и млади да са те, не е отвлечена и изпълнена единствено с пролетния мирис на цветя и плодове. Напротив нашата представа е съвсем реална. Ние знаем, че ни очакват трудности и несгоди, че пътят ни ще е тесен, че няма да е лесно, че ще има борба. Но сме изправени като момичето на Майстора, защото знаем, кой е правилния път, защото знаем, че имаме опора. Защото имаме свой мироглед, който няма нищо общо с феминисткия неустойчив западен свят, а има традиция на две хиляди години и корени опиращи у ядрото на Земята. Защото стрелките  на компаса ни сочат вярата, надеждата и любовта. Защото от IX век насам вървим в една и съща посока, наречена православно християнство. Аз нямам намерение да променям тази посока и никакво желание да се подчинявам на чужди идеологии и нови нестабилни представи за света. Нямам намерение да се поддавам на разклатени в своята същност, противоречащи на природата и на вярата ми, идеи и разбирания. Наречете ме консервативна, ако искате, но аз ще ви кажа, че това не е проява на консервативност, не е сляпо следване на традицията, а доверие в мъдростта на жените в моето семейство това е и бумтежът на сърцето ми, стремящо се да постигне не женска еманципация, такава, каквато западняците я разбират – агресивна и стигаща до крайности, а единстено най-великата християнска добродетел – любовта.

Най-светлата епоха в българската история е Възраждането, което е предизвикано от мъже и жени, възпитани в патриархални семейства, научени на християнската вяра. Именно Възрожденската епоха е тази, която доказва, че православието е правилният път, че Божията ръка е най-стабилната опора на човека, че християнството ти дава възможността да се извисиш и да достигнеш Свободата. С нашето политическо освобождение през 1878 година християнствотото доказа, че е нашият най-верен приятел. Ако го изоставим и заменим с чуждата и новоизлюпена идеология, ще загубим всичко. Аз обещавам, че няма да бъда един от предателите.

 

„Рано ранила Гергана,

станала, та се умила,

пред икони се прекръсти,

тихо се богу помоли.

 

Из „Изворът на белоногата“ от Петко Славейков

Автор на есето: Кристина Ценова, 17 г.