Написването на „История славянобългарска“ – събитието, което промени хода на българската история

Сведенията за живота на автора на „История славянобългарска” Паисий Хилендарски са откъслечни и непълни. За негово родно място претендират няколко селища, но днес се приема, че е роден в Банско през 1722 година. Известно е, че през 1745 година Паисий се установява в Света гора. В атонските манастири отчетливо проникват новите идеи на Просвещението, като сред монашеските братства се разпалва чувството за национално самоопределение. Наред с думите „православен“ и „християнин“ започват все по-често да се чуват и „елин“, „сърбин“, „влах“, а това води до засилен интерес към собственото минало и сравняването му с това на другите. Попаднал в такава обстановка, Паисий не остава встрани от духа на времето, но забелязва, че българите изостават в сравнение с останалите. По собствените му думи: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история.”

Като пътуващ монах, събиращ дарения за Хилендарския манастир той обикаля села и градове и отбелязва многобройни свидетелства за историята на българите. Такава намира и в богатите библиотеки на самите атонски манастири. През 1761 година хилендарското братство го изпраща в Сремски Карловци, по това време в Хабсбургската империя. В този център на православието Паисий се запознава с руското издание на съчинението на дубровнишкия абат Мавро Орбини. Последният е посветил своя труд на историята на южнославянските народи и от него Паисий научава много неизвестни факти за миналото на българите. Когато се завръща в Света гора, Паисий обобщава наученото в Сремски Карловци с вече събраната от него информация. Той познава житията на много български светци, царски грамоти, съчинения на патриарх Евтимий, както и „Стематографията” на Христофор Жефарович. Силно влияние върху възгледите на Паисий оказват руският превод на книгата на Цезар Бароний и спомената история на Мавро Орбини.

Поради възникнали дрязги в Хилендарското братство, Паисий се премества в Зографския манастир, където през 1762 година завършва своята „История славянобългарска”.

Той напълно съзнава сложността на предприетото книжовно начинание: „Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.” Зад тази непресторена изповед се крие желанието на хилендарския монах да доближи текста си до максимален брой читатели. Затова и той използва не архаичния език, на който все още се пише по онова време, а говоримия. Поради това и „История славянобългарска” поставя началото на новобългарската книжнина.

Зографски манастир
Зографски манастир
„История славянобългарска” не е голяма по обем, но не това е важното. Нито това, че Паисий е допуснал много фактологически грешки и че целенасочено е подбирал само славни факти от българското минало. По-значимото е, че книжката е преломен момент в нашата история. От завладяването на България от османците, в продължение на близо три века и половина в българската книжнина няма друго писмено наследство, изиграло толкова важна роля за духовната еманципация на българския народ.

На смазаните от ежедневна борба за оцеляване хора, Паисий показва нещо ново, нещо непознато: „От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език…”