Бащата на българския консерватизъм

Има една личност, пред портрета на която българският консерватор трябва да коленичи всяка вечер, изповядвайки и най-прашните кьошета в душата си. Това е портретът на Константин Стоилов.

В този трафик на етикетирали се като консерватори хора, политическото вероучение на Константин Стоилов е като светофар, който ще пусне да минат не малко, но не всички. 

Бившият министър-председател на България е и основният аргумент в полза на това, че в страната ни е имало консервативен пример (ако не традиция). От нас зависи този пример да бъде посочен и научен. От нещо като изключение да се превърне в нещо като правило.

Константин Стоилов е онтологичен за българския консерватизъм. Правенето на обзор за политическия традиционализъм в България без позоваването на Константин Стоилов е като да разкажеш Библията, пропускайки Христос. Или да разкажеш Десетте божи заповеди без да споменеш Бог. 

Константин Стоилов е човек, алергичен към клеветите и популизма, а, напротив, счита политиката като случваща се през институциите. Именно в уважението му към института на княза разпознаваме някогашното британско благоволение към трона, получавайки възможността да наречем Стоилов „бащата на българския консерватизъм“. Тъй като в княжеския институт българският държавник вижда основата на българската свобода и легитимността в международните дела на новата ни държава (аргументите му тук не са само политически, но и юридически).

Константин Стоилов е и вярващ. Но никога не си позволява да прави политика от Православието. 

И ако Господ е на небето, то на земята трябва да има ред. А в България е необходимо „да се втълпи в народа дисциплина и принципите на законността“. Пътят към позитивната промяна обаче трябва да бъде не ядрен, а еволюционен. „…У народите не може изведнъж да се въвеждат най-добрите работи, трябва да се върви постепенно.“.

Той мисли нещата и йерархично. Ще се оплаче, че „Българското общество е равно като пясък. Няма изразени авторитети. Няма естествена йерархия“. Затова подкрепя и конституционно-монархическия ред пред парламентарно-демократичния. И ще защитава въвеждането на режима на пълномощията. Но Стоилов не е авторитарен. Силата на модерната държава идва от силата на общината, ще каже пророчески за съвременната десница той.

Вътре в себе си идеалист, екстровертно той е реалист. Според Веселин Методиев – като негов пунктуален изследовател – Стоилов ще търси възможното, а не идеалното (особено когато говори за българската политика към Македония). Последната Стоилов вижда не откъм нейната нелегална и революционна светлина, а посредством (1) просвещение, (2) добра дисциплина и (3) свързване на „железните пътища“ (железница). 

Европа стои като център и като въжделение във външно-политическата нагласа на бившия министър-председател. В „симпатиите на Средна Европа“ той вижда „гаранция за нашата независимост и за нашето самостоятелно развитие“. За целта, „няма друг изход, освен да се отървем, колкото се може по-скоро от това руско опекунство и да се започне една самостоятелна политика“. С това са свързани и страховете му: „вътрешното незадоволство да не обърне погледите на населението към врагушките и да вземат хората да търсят от тях спасение“.

Стоилов ще даде и така дефицитния днес баланс между патриотизма и глобализма. От една страна ще каже, че „отричането на нашата индивидуалност е предателство към отечеството“. Печално ще констатира, че се намират българи, които стават оръдие на чужденците. От друга, „принципът на народността е ограничен и трябва да се прескокне и да се замине към принципа на човечеството“.

Когато пада от власт през зимата на 1899 г. обаче, той ще бъде обвинен в корупция и особнячество. В корупция, защото след 3 мандата на министър-председател (с прекъсване), ще липсват едни 55 стотинки от Министерство на външните работи и изповеданията. В особнячество, понеже си тананикал църковни песни. 

„Либералски интриги“, ще отговори Стоилов на клеветите по негов адрес от страна на политическите му опоненти.

А на свой ред, Антон Страшимиров, друг негов изследовател, ще напише:

„В основата на своя характер Константин Стоилов – въпреки американското си възпитание и германската школа, е запазил най-съществените български особености: богомилска правдивост и непреклонен индивидуализъм“.

Когато българският консерватизъм има такъв пример пред себе си, по който да се движи в трафика на етикиралите се консерватори, то то е въпрос на време да се появи и забравената му мелодия, и липсващите му стотинки.